На Небето в ранният следобед Напекло…

На Небето в ранният следобед. Напекло слънцето, гали лек ветрец, а пред Райските врати мързеливо придрямвал св. Петър. По пътя от от Земята, виещ се между облачетата се задал един силует. Приближил се и застанал пред св. Петър. Усетил сянката, той надигнал единия клепач и удостоил с премрежен поглед новодошлия. - Ти… какво искаш? - Ами… искам да вляза. И посочил към Райските порти. Св. Петър бил в добро настроение, а и както го напекло слънцето хич не му се мърдало да проверява по тефтерите, за тук ли е или не, и щракнал с пръсти. - Айде, от мен да мине - влизаш! Портите се отворили, новият изчезнал зад стените на Рая, а Св. Петър продължил блажената си и божествена дрямка. Не щеш ли, след малко от вътре се чуло някой да блъска по вратата. Стреснал се св. Петър, че до сега такова не му се било случвало. Щракнал с пръсти. Иззад процепа между вратите се промъкнал бързешком новодошлият. - Какво стана? - Трябва да изляза… - и хукнал на обратно по пътя към Земята. Св. Петър го съпроводил с недоумяващ поглед, почесал се по тила и пак се настанил да почива. След малко, тъкмо задрямал, усетил, че върху него се е надвесила сянка. Отворил очи и пак видял същият човек. - Какво искаш пак? - Ами… пак да вляза… - То това тук, да не ти е хан? Влез - излез… Тъй не може! Реши какво искаш и тогава! - Амиии… съжалявам, но нещо ме мотат в реанимацията!