С един приятел подпийнали се качваме…

С един приятел, подпийнали се качваме в метрото. Пълно е с народ, стоим и се държим за ръкохватката. Срещу нас седи миловидна девойка с котенце в ръцете. Приятелят ми, казва се Васко, с умиление, направо с нямо обожание и нескрит възторг, очаровано гледа спящото зверче. Девойката усеща погледа му, изразяващ широка гама от чувства. Гледат се около минута един друг в очите, в погледите им се чете любов към котките, към всички домашни животни, към всички кучета, и въобще към всичко живо… И тук, без да прекъсва този трафик на чувства, Васил с въздишка пита:
— Може ли да я погаля?
Девойката леко смутено:
— Разбира се…
Васил нежно гали… не, не котенцето, а гърдата на девойката (това беше през лятото, блузката й беше тънка, пък и имаше какво да се погали). Девойката почервенява цялата, Васко галантно произнася:
— Благодаря…
Народът наоколо ляга от смях, а девойката слезе на следващата спирка.